Lucy MacGILLIS I Луси МакГИЛИС 

TERRA . SOLSTIZIO . Solstice . Слънцестоене . Земя  

paintings   I  5-28.II.2026  I  живопис

Opening Reception with the Presens of the Artist  
Откриване с присъствието на автора:

Thursday 5.II.2026 четвъртък 17.00-19.00


„Заливът Прочида“/ Procida baia della chiaia
2025, маслени бои, платно,132/132 cм

  

Името на тази изложба на американската художничка Луси МакГилис „Земя . Слънцестоене . SOLSTIZIO . Solstice. TERRA“ се роди в обърканите преводи помежду ни от английски, италиански, български... И както много случайни неща, то се оказа най-изразяващото за тази нейна първа, по-цялостна среща с българската публика, която вече от пет години има възможност за епизодични срещи с изкуството ѝ.

Още повече, че не малка част от произведенията в тази изложба са рисувани именно във времето на зимното слънцестоене, тайнството и вопъла за светлина. В момент, в който земята се затваря в себе си, наклонът на оста ѝ спрямо Слънцето достига крайност, сенките се удължават и светлината се отдръпва. Когато студът се сгъстява и земята притихва, стаява се и се подготовка за раждане на новия живот. То е като дълбокото сливане/оплождане на земята от светлината/слънцето. То е животът, който Луси рисува.

„От Армандо“ / Da Armando 
2025, маслени бои, платно, 25/51 cм

 

Родена е през 1977 г. в САЩ. Дипломира се през 2000 г. в Университета на Филаделфия, Пенсилвания - Живопис и психология /Fine Arts and Psychology, University of Pennsylvania, Philadelphia/. Веднага след това се връща в Умбрия, където година по-рано вече е пребивавала в Международното училище за изкуства /International School of Art, Umbria, Italy/ на Никола Кароне.

Оттогава насетне тя живее и рисува на своя хълм в Умбрия, във фермата, възстановила скромно със собствените си ръце. Това, което виждам и чувствам в картините ѝ днес, ме кара да мисля, че тя е съхранила и светлината, и вдъхновението от първите си дни в Италия. А годините на хълма само са насищали и облагородявали творчеството ѝ чрез опита в тишината на ателието и наследството от Джото, Пиеро де ла Франческа през италианските модернисти на ранния XX век Де Кирико (1888 – 1978)  Джорджо Моранди (1890 – 1964) до Ник Кароне и Уилям Бейли.

Над двадесет години вече излага в една и съща галерия в Масачузетс. Редом с това и в други градове на същия щат, както и в Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, в Рим, Перуджа и десетина  други градове на Италия, във Франция и Австрия, Германия, а от 2020 г. и в България - първо във ФОРМАТ 30/30 на Галерия АСТРИ, а през 2024 в изложбата „Приятели“, чието продължение ще е през юни, т.г. с Алберт Хаджиганев, Жан-Даниел Бувар, Филип Васьор и Рамзи Готбалдин. Носител е на награди от симпозиуми в Перуджа, 1999 г. и 2000 г. награди на Университета в Пенсилвания, а през 2012 г. от Масачузетс.

„Зимно слънцестоене“/ Il solstizio d”inverno 
2026, маслени бои, 120/100 cм  

Нейната живопис е живопис на тишината, на наблюдението, на уединеното и лично пространство, на всекидневието и малките неща. Пейзажите и интериорите са безлюдни, но не и пусти, както и натюрмортите, отнасящи ни към спомена, паметта, произхода, съхранението, недоизказаното. Нейният език - формата, цвета, светлината и сенките, пространството и композицията е въздържан, подчинен на съзерцанието. Плътните, разслоени мазки боя изграждат композицията и пространството без линии и контури и като че ли напомнят слоестата земна структура. Отказът ѝ от показност е в полза на дълбочината, съзерцанието, вглъбяването и деликатната естетика.

„Вечерта“ / La sera
2026, маслени бои, 120/100 cм 
 

За първата си самостоятелна изложба в АСТРИ и България Луси написа:

Тези картини са за важността на едно място, на една земя. Рисувам в Умбрия, Италия, през последните 25 години. Това място има пластове история, дълбочина, която продължава да ме подхранва, вдъхновява и едновременно с това да ми се изплъзва. Опитвам се да изуча цветовете, абстрактната геометрия на този пейзаж, за да представя по някакъв начин душата му в моите картини.

Понякога се отправям на юг, за да рисувам на остров Прочида, край бреговете на Неапол. Цветното рибарско селище на Прочида и вулканичните кратери, които създават малките му сини заливи, са истинска радост за рисуване, толкова различни от това, което виждам около себе си във вътрешността на Умбрия. Подготвяйки се за тези пътувания стривам цветове, които обикновено не са част от моята земна Умбрия, като например Herculanean Blue, Nicosia  и Emerald greens.

    
„Астанколе“ / Astancolle -  2025, маслени б., платно, 50/50 cм
„Градината на Елза“/ Il giardino di Elsa - 2025, м. б., пл., 50/50 cм

И тя продължава:

Бях привлечена от Прочида преди години. Израснала в Бъркшир, в съседство с къщата на Херман Мелвил, и познавайки всички добри духове, които ме заобикаляха, като Едит Уортън и Натаниел Хоторн, някак си ми се стори правилно да се отправя към острова, известен с вдъхновението на великите италиански автори Елза Моранте и Алберто Моравия.

Моранте и Моравия отсядали в хотел през 50-те години на миналия век в Прочида, „Вила Елдорадо“. Често рисувам там в забравената лимонова горичка, в оградената градина около вилата. Два диви петела и една стресирана кокошка, заедно с няколко гекона, патрулират из градините. Големи кръгли лимони от Прочида, наричани Лимони Пане или хлебни лимони заради дебелата си кора, падат на земята с трясък и лежат там необрани.

В Прочида има и скрита градина с гледка към Везувий на изток. Започвам работа в 5:30 сутринта, събуждана от чайките. Рисувайки тези места, със статива си, стоящ до кактуса на скалата с изглед към морето, се надявам да надхвърля процеса на рисуване и да споделя с Вас същността на това място.

„Слушай! Не искам да гледам как Прочида се отдалечава, слива се с тълпата, превръща се в нещо сиво... Предпочитам да се преструвам, че никога не е съществувала. Затова, в момента, в който вече изобщо не мога да я видя, е най-добре просто да не гледам натам.“

Елза Моранте, „Островът на Артър“

„Ул. „Паломбаро“ 8 / Strada Palombaro, 8 
2025, маслени бои, 218/210 cм
 

Попаднах в интернет и цитирам приблизително описанието от Луси на природно бедствие и отпечатъка му върху творчеството й, т.е. върху живота ѝ, което я разкрива достатъчно силно:

„...след поредица земетресения през 2016/2017 се обърнах към планините, където се намират Аматриче и Норча, които виждам ясно от върха на нашия хълм. Там започнах серия от големи картини в сивата гама, като рисувах навън, намирайки и отражение, и спокойствие на духа. Странното при земетресенията е, че те ни карат да бягаме от домовете си - там, където обикновено се приютяваме. Вместо това през тези месеци навън беше по-безопасно. През това време рисувах в сива палитра, използвайки италиански пигмент - Terra Nera di Roma, намирайки някакво утешение в неговата строгост.

...и след цялата тази тъмнина дойде светла, суха пролет. Вече се бях сляла с пейзажа и постепенно започнах да се завръщам към обичайната си палитра и дома си...“

  
“Ла Чиайа отвисоко“ / La Chiaia dal alto – 2023, м. бои, 40/60 cм
„Круши“ / Pere – 2025, маслени бои, 20/20 cм

По-надолу е подбор от много интересно интервю на Луси МакГилис за Лари Гроф, който осветява живота и творческия ѝ процес (цялото интервю е в линк по-долу):

„Влюбих се в живописта, докато учех в Международната школа по изкуство на Ник Кароне (който е бил близък приятел с Джарджо Моранди – добавям) в Италия и се опитвах да нарисувам огромната панорама на долината на Тибър. Още тогава обичах всичко в живописта – трудността ѝ, миризмата ѝ, имената на цветовете -  rosso Pozzuoli, Brilliant Yellow Extra Pale, Davy’s Grey… Бях цялата в бои.

„Панорама от Монтекастело“ / Panorama da Montecastello
 2017, маслени бои, 12/24 cм

...Да бъда художник ми позволи да следвам светлината, времето, настроенията си – да съм вътре при натюрморта, когато е ветровито; навън да рисувам на площада, когато е слънчево, но студено; да подготвям платната си през най-тъмните дни. По време на златните часове на лятото трябва да съм заета с рисуване в тази светлина – не искам да правя нищо друго.

  
“Вечерта II“ / la sera II – 2025, маслени бои, 24/18 cм
„Белият кон“ / Il Cavallo Bianco – 2019, маслени б., платно, 20/16 cм 

...Смятам, че художниците трябва да бъдат сами, защото голяма част от това, което се случва на статива, е свързано с това, с което се занимаваш около него. Уча се да бъда доста упорита относно самотата си.

...Не винаги беше лесно в началото. Когато гледам серията натюрморти, които нарисувах в Тоди през 2000 г., осъзнавам колко самотно беше тогава, преди да намеря приятелите, които имам днес. Понякога през зимата гъста мъгла изпълва долината и пейзажът изчезва за седмици наред, а тъмните каменни улици на селата изглеждат доста мрачни.

„Бор край морето“ / Il pino sul mare – 2016, маслени бои, 12/14 cм 
 

...Благодарна съм за дистанцията, която имам от нюйоркския арт свят… Обикновено не се чувствам удобно около „бизнеса на изкуството“… Ник (Кароне) говореше за 50-те и 60-те години в Ню Йорк - звучеше прекрасно тогава. Каза, че именно художниците създавали художниците, а не галериите и критиците… Тук мога просто да рисувам и да се потопя изцяло в работата си.

  
„Далечна къща“ / Casa lontana – 2026, м. бои, платно, 50/50 cм
„Синя бутилка“ / Bottiglia blu – 2025, маслени бои, платно, 40/40 cм

...Винаги рисувам от живота. В пейзажа премахвам или добавям елементи там, където е най-полезно за картината, но аз съм навън, на място. Опитът да бъдеш физически в пейзажа, който рисуваш, е важен - топлината, миризмите, звуците от близките овце, далечният сигнал на влака, светлината. Убедена съм, че всичко това влияе върху усещането за картината и аз реагирам на всичко това. Има толкова много за наблюдаване и колкото по-дълго гледаш, толкова повече откриваш. Търся форми, забравям какъв обект рисувам, просто гледам, смесвам и полагам боята.