Артистичната значимост на Здравка Василева не се свързва с натрапливи и агресивни кампании и изяви. Напротив! Деликатно, почти съзерцателно, но с устойчиви идеи за стойностите в изкуството и в живота, по женски нежна и твърда, Здравка Василева гради своя личен път в изкуството със своя характерен, запомнящ се и уникален образ на живописец. И не само собствения си свят, но и този на своите студенти от Националната художествената академия. Като професор по живопис и композиция, ръководител на катедра Живопис, на проекти, студентски изложби и ателиета тя е от водачите на новите поколения млади живописци.

Tази своя изложба художничката нарича „Монолози за красивото“. Вероятно поради самотността на художническото ателие и занаят, или заради закодираната истинност на монолога? Може би заради съдържащата се в него драма? Заради стелещата се в платната й тишина, като след изречена истина? Знам само, че срещите пред  нейните картини са начало на особен личен диалог. Онази част от зрителите с фина чувствителността и естетиката, ценителите на класическата красота с поетична душа, навлизайки в изобразеното на платното, подемат разказа на художника, превръщайки го в своя история. Въображаемият или преживян неин свят прелива в разказ на наблюдателя за отминали или желани негови срещи.

Deja vu – м. б. в/у платнo, 130/150 см

Предлагам Ви част от словесния монолог от Здравка Василева за изкуството:                  

 „Художникът има привилегията да създава пространство и време извън реалното. Красотата и хармонията винаги си били стремеж и ценност на човека, и в живота, и в изкуството. Съвременния свят обаче и изкуството днес, като че ли се дистанцират от думата красиво. Времето, все по- забързано и припряно, ни подсказва, че съзерцанието, наблюдението и вътрешното преживяване са нужни. Картините в изложбата предлагат точно тази „среща“ на съзерцание и размисъл за красивото, смисленото, възвишеното, божественото... Вярвам, че изкуството не трябва да е лишено от тях, защото, те са тези, които винаги препращат към една друга реалност и метафизичност. Всяка картина е „монолог“ на художника за това, кое и какво намира за красиво-  женската фигура, гледката през прозореца, светлината и отражението в огледалото... Красивото в картината всъщност е внушението, което художникът успява да създаде, редуцирайки буквалното от натурата с хармонично и балансирано присъствие на цвят, рисунка, технология, разбира се, и с част от своята силна творческа енергия да създава пространства на преживяване.“

И Още:

„Красивото е усещане вътре в нас. За да бъде едно нещо красиво ние го свързваме с хубави преживявания и приятно чувство на удовлетвореност, смисъл и значение; дали сами по-себе си образите, предметите, местата са красиви или от нашето възприятие зависи това колко привлекателни и вдъхновяващи са те?“