Astry - Gallery

живопис, скулптура, монотипии, макет, мултимедия, рисунки - пастел, въглен и дигитал/жикле

„Начинът, по който виждаме нещата, е повлиян от това, което знаем или в което вярваме.“ / “The way we see things is affected by what we know or what we believe.”

„Ние никога не гледаме само едно нещо; винаги гледаме връзката между нещата и самите нас.“ / “We never look at just one thing; we are always looking at the relation between things and ourselves.”

Джон Бърджър, „Начини на гледане“ /John Berger, Ways of Seeing, 1972

Написаното тук няма за цел да анализира гения на Веласкес или да обяснява защо той е преобърнал изкуството след себе си. Това са го правили и правят великолепно историците на изкуството. Желанието ми е да обясня смисъла на тази изложба, в която трима значими и много различни съвременни автори влизат в диалог с класик, какво им дава това и какво то дава на нас – зрителите, така наречената широка публика, която в заглавието на изложбата означавам с „Аз“, разбирайки значимостта на личността на зрителя. Именно в подобни многостранни срещи - художници, артефакти, зрители, куратори и история - се разкрива смисълът на изкуството.

Диего Веласкес е един от най-влиятелните майстори на бароковата живопис, повлиял изкуството на поколения творци - от Гоя, Mане и импресионистите, през Сарджънт, Пикасо, Дали, Бейкън, Лушън Фройд до съвременниците ни. Уважаван приживе и ценен в цяла Испания, след неговата смърт (1660 г.), картините му, намиращи се в кралската колекция, остават недостъпни за публиката. През следващия XVIII век Европа започва да обръща внимание на испанската живопис, но все пак май Мурильо ѝ е фаворитът.

Диего ВЕЛАСКЕС - „Предачките“/„Легенда за Арахне“ - 1664 г, маслени бои платно, 318/276 см, Прадо, Мадрид Diego VELAZQUEZ - Las Hilanderas o La fabula de Aracne – 1664, oil on canvas, 220/289 cm, Museo del Prado, Madrid

Les Fileuses / “Предачките“ интерпретация - 2026, huile/м. бои, платно, 92,5/66 см

Едва през 1865 г., малко повече от два века след смъртта на Веласкес, при посещението си в „Прадо“, Едуар Мане остава поразен от живописта му. Връщайки се в Париж, той започва да го нарича „художник на художниците“ / „le peintre des peintres“, а оттам и цяла Европа приема това определение и то става едва ли не нарицателно. Мане вижда в него предвестник на модерната живопис - заради свободната четка, светлината, пространството, психологическата мощ на живописта му.

Фактът, че Веласкес оказва огромно влияние върху художниците след себе си, но в много по-малка степен върху широката публика, част от която сме и Вие, и аз, ме караше да се чувствам като застанала на прага, отделена, недопусната в един примамлив свят. Имах нужда от нечий превод, някой да отвори вратата ... Историците на изкуството го правят, но през тяхната призма, на техния език и, естествено, никак не са единодушни.

Диего ВЕЛАСКЕС - „Придворни дами“/„Менините“ - 1656 г. маслени бои/платно, 318/276 см, Прадо, Мадрид

Diego VELAZQUEZ - Las Meninas -1656, oil on canvas, 318/276 cm, Museo del Prado, Madrid

Разбира се! Трябваше да търся този превод при художниците. Та нали самият художник на художниците дава ключа в „Менините“, изобразявайки себе си в ролята на превеждащия ни от нашия в ненашия свят?

Идеята за тази изложба зря години наред, докато не ѝ дойде времето. Поканих точно тези трима художници – Алисия Санча, Захари Каменов и Франсоа Дюпюи, не защото са единствените ни съвременици, подели диалог с Веласкес. Поканих ги, защото всеки един от тях има в себе си закодиран по един свой, личен Веласкес, който го е карал десетки години, разоравайки съвестно собствения си творчески терен, да се завръща, вглежда и преоткрива Диего. За това се иска творческа, човешка сила и увереност. Иска се да си израснал извън и над общоприетото.

И тримата творци са значими представители на различни култури, расли в различни светове, но са с еднакво висок критерий към творчеството си, със собствен образ, носители на голям творчески капацитет и опит. Произведенията им в тази изложба далеч не представляват буквални интерпретации на Веласкес, а преживяване, „разговор“, както Франсоа нарича своя карнет от 86 страници, изпълнен с визуалните „диалози“ от тези срещи между творци. Те са лични асоциативни моменти, отключени от картините на Веласкес. Всеки един от тримата пренасочва смисъла на съществуващите образи с техните културни и исторически кодове и предлагат нова територия, в която ние, зрителите, изграждаме собствения си смисъл, „четем" пряко засягащото ни. Освен зрители сме и преки участници с личната си памет, култура и моментно психологическо състояние. Няма готови и общовалидни интерпретации, а само условия за възникване на нови в нашите мисли, напълно релевантни, за да затворят кръга художник - артефакт – зрител.

Alicia SANCHA I Алисия САНЧА - "Инфанта" / Infanta II, IX, XIV

Алисия и Франсоа използват по-скоро цитати и препратки – заимстват композиции, цели картини или детайли и мотиви, давайки им нов смисъл, за да изразят себе си и света, в който живеят. Захари използва трансформацията на класическия образ, преработва го, преосмисля го, деформира, за да придобие нов смисъл и да предаде личния си опит, а при него това не е от днес. Разбира се, това разделение е съвсем условно; и при тримата художественото взаимодействие с класика преминава през различни форми, материали и техники.

Zahary KAMENOV I Захари КАМЕНОВ - "Инфанта" / Infanta I, IV, II

Всеки един от тях, от позицията на творческата си зрялост и уникалност, има своята лична причина за връзка с Веласкес – някъде тя е ясно декларирана, другаде можем да се досетим за нея, но за тези неща въпроси не се задават. При някои светлината тече в кръвта им, други търсят човешката същност, интелектуалната игра на минало и настояще, детайла, текстурата, наслагват образи, планове и лични преживявания. Всъщност по-често всичко това заедно, за да бъдат накрая единствено себе си.

И тогава, бидейки себе си, те отварят вратата и за нас. Приобщават широката публика за участие в разговора с Диего. Откриваме, че грандиозната традиция не е застинала и недосегаема, а жива, способна да бъде съвременна, гостоприемна. Прочитът на историята от Алисия, Захари и Франсоа добива за всички ни нов смисъл. Разговорът вече е между миналото и настоящето, а е поглед към бъдещето. Докосваме се още повече и чувстваме още по-близки съвременниците си чрез техния превод на класиката. Оглеждаме се в техните произведения и разпознаваме собствените си емоции и личност. Това е среща, осмисляща изкуството.

Благодаря на Алисия САНЧА, Захари Каменов и Франсоа ДЮПЮИ за огромното вдъхновение, с което подеха тази идея. За връзката, която създадоха помежду си и по този начин направиха света по-добро място. В огромната си по сила и обем работа в последната година и половина, всеки един от тях повдигаше поредната завеса в разгадаването смисъла на изкуството, откривайки следващата интригуваща сцена, която приканва да бъде осветена. И само крайната дата на изложбата донесе частично затихване на процеса Веласкес, който се оказва безкраен.

Благодаря на Алисия за тримата свои приятели, които ни подари, чрез заглавието на един от своите артефакти –макетът по „Предачките“ „Четките на Веласкес – Мано, Менте и Мито“! Изписвам ги в транскрипция от испански (Алисия е половината испанка), където всички са мъже а на български повечето хубави неща са в женски род - Ръка, Мисъл и Мит/История. И че през цялото време подклаждаше и задълбочаваше връзката ми с тях.

Благодаря на Захари! Той е един от големите ми учители в тридесетте години на галерист и комуто съм безкрайно благодарна за уроците, доверието и вдъхновението, които ми подарява при всяка среща.

Благодаря на Франсоа, с когото историята ни е все още кратка, но възхищението ми към творчеството му огромна. Личната си история с Веласкес той излива като един огромен мощен порой от артефакти, съживяващ въображението и естетиката ни с майсторството, отдадеността и чувствителността си!

Стотици са произведенията в тази изложба: скици, рисунки в различни техники – молив, въглен, пастели, iPad и жиклета, монотипии – цветни и черно-бели, графика, маслена живопис – портретна и сюжетна, скулптура, макет, мултимедия. Всички те са подадените ни от художниците ключове към живота.

Алисия САНЧА е родена през 1950 година в София. Нейни родители са Анелия Людмилова Санча - дъщеря на Мара Карловска и Людмил Стоянов, и Хосе Мария де Санча и Падрос. Следва живопис и театрална декорация в „Hochschule für Bildende Kunst”, Берлин. Освен че рисува, работи за театъра, илюстрира книги, работила е и в психиатрична клиника. Има двама сина - Аарон Майер-Щауфер и Бенямин Нахтигал. Живее и работи във Виена и Ковачевица, родното село на българския ѝ дядо. Участва редовно в групови и самостоятелни изложби в Австрия и от няколко години в България: 2019 – „De Málaga a Viena, Pasando por Sofia”, Национална галерия, София, заедно с дядо си Франсиско Санча Ленго, баща си Хосе Санча и Падрос и Бенямин Нахтигал. В АСТРИ прави изложбите: „Нишката на Ариадна“ през 2021 и „Сънят на Аполон“ през 2025, както и много участия във ФОРМАТ 30/30.

Захари КАМЕНОВ е роден на 30 юли 1949 г. в град Видин, България. През 1974 г. завършва НХА „Н. Павлович”, София, специалност „Живопис”. Има десетки самостоятелни изложби в България и по света, седем от които са в галерия АСТРИ. Участва и по негова идея са и седем групови тематични изложби и повече от 20 участия в годишната изложба за живопис ФОРМАТ 30/30.

Носител на орден „Кирил и Методий" - първа степен. Носител на националната награда за живопис „Захарий Зограф“, както и на много български и международни отличия, сред които: през 1979 г. – награда на СБХ за рисунка на името на Илия Бешков; 1981 г. – награда на СБХ за графика на името на Веселин Стайков и др. Показва свои творби в Мексико, Корея, Германия, Швейцария, Франция, Холандия, Япония и др. Негови произведения са притежание на Националната художествена галерия в София, Египетския музея за съвременно изкуство, музея за съвременно изкуство, Йерусалим, музея „Пушкин“ в Москва, фондация „Микети“ в Италия, фондация „Жорж Екли“ в Париж, музей „Курита“ в Токио, музея „Стасис-Мори“ в Отарио, Япония и музея „Уфици“, Флоренция.

Франсоа ДЮПЮИ е роден през 1961 г. в Шату, предградие на западен Париж. Освен с архитектурата си, Шату е известен като място на действие на много прояви на импресионистите, особено на Реноар - много от шедьоврите му са създадени именно там. През 1981г. Дюпюи завършва Висшето училище за графични изкуства, а през 1987 и Висшето национално училище за изящни изкуства в Париж. От 1989 г. излага самостоятелно в над 40 изложби в Париж, Лион и други градове на Франция и Белгия, а от юли 2024 г. и в галерия АСТРИ и ФОРМАТ 30/30 с графики, монотипии и живопис. Днес живее и работи в имението си в Южна Бургундия в ателиетата си за графика, живопис и скулптура.