Astry - Gallery

“Бях на петнадесет години, когато започнах да чиракувам в ателието на художника Антон Антонов. В университета изоставих неговата своенравна сприхавост. Привлече ме простотата на така добре подредената система на изграждане на образи.

Срещахме се с него често, разминавахме се и се отдалечавахме един от друг. Един ден той просто ме хвана за ръка и ме отведе. Не се противих, не бе принуда. По скоро беше предопределено. От този момент аз съм неизменно в неговото ателие, подреждам боите, приготвям фирнизи и поемам ароматите на терпентина, маслата на боите, праха по картините.

Понякога присядах пред статива и си позволявах да положа няколко мазки по наченатото платно. Разбира се, той разпознаваше тези намеси, но не чух ни най-малък упрек. С времето напредвах. Зад стъклата на прозорците, отвън и вътре в ателието, слънцето изгряваше и залязваше, зимата сменяше летата, тях есента. Постепенно се обвързах с тишината. Неговото присъствие ставаше все по-рядко. Това ми убягваше, защото го чувствах винаги близо до мен. Приведен над статива от сутрин до вечер, изживявах всяка картина като частица живот. Започнах да полагам неговия подпис. Препокрих се с неговата личност. Или той се прикри в моята. Няма значение - в ъгъла на картините има един подпис. На върха на четката, когато посегна към платното, проблясва сълза. Странна сълза. Попива жадно в масления слой на картината и я прави някак бляскава. Неизплакана сълза. Но за да се отрони, трябва се смеем заедно, аз и той.

Ако сега погледнете през прозоречните рамки на това наше ателие бихте могли да ни разпознаете. Помнете обаче, че не трябва да говорите на глас. Единствено в тишината е възможна нашата среща.”

"...Антон Антонов, заедно с чувствителността си към линията и цвета, разкрива една богата и изтънчена интелектуална природа, която винаги успява да укроти силата и остротата на чувственото възприятие при всяка среща на вътрешния му свят с другите, външни спрямо него реалности.

Характерна особеност на тази живопис е, че тя не прави никакви компромиси с чужди на пластичната й природа възможности. Тя не търси нито чисто графични въздействия, за да обогати линейния ритъм на композицията, нито обемни внушения, за да засили във възприятието на зрителя веществената значимост на предметния свят.

Тази живопис винаги си остава подвластна на цвета, колкото и да е поднесен нюансирано като единна тоналност, даже когато е съставена от драстично контрастни стойности между топло и студено. Тази живопис е поела в себе си всичко ценно, което ни донесе импресионизма като живописна система, основана върху взаимния контраст на цветовете от спектъра, за да го допълни с оная емоционална стихия на чувството, която идва от добре възприетите уроци на експресионизма.

... Или с други думи, в измеренията на нашето съвременно художествено развитие, този автор съумява да ни убеди, както навремето бе направил Сезан, че може да създава една напълно модерна като естетическо внушение живопис, но която е не по-малко стабилна и трайна от класическата картина, чието място винаги е било в музея - там, където се съхраняват непреходните художествени ценности.“

Максимилиян Киров, ок. 1993 г.