Astry - Gallery

от Нормандия до Париж през Умбрия de Normandie par Paris via Umbria

Изложбата е по идея на Алберт ХАДЖИГАНЕВ

Подбор и грижа, аранжиране и каталог Вихра ПЕШЕВА

Преди време, в разговор с Алберт Хаджиганев, той спомена за трима свои приятели- Жан-Даниел, Филип и Рамзи. Срещали се и се сближили в изложбените зали на Париж, а по-късно и на Ню Йорк. Историята е, че приятелството между четиримата много талантливи артисти, чийто стил, произход и чувствителност са различни, но чиито изисквания са еднакви*, поражда желанието им да се събират и рисуват заедно, на пленер. Реализират го в Нормандия, която опитоми Хаджиганев или той нея**. Рисуват, а в последствие излагат картините си в Старите кожарски цехове на Фериер сюр Рил (La Ferrière-sur-Risle, 2011), които са превърнати в пространства за култура. Местната общност е впечатлена и техните изложби стават събития.

По-късно в компания им влиза и една американка, Луси. Тя обаче е опитомена или е опитомила своя хълм в Умбрия, Италия. Там е намерила и наследила светлината и традицията на страната, която е избрала***. Вече петима, те отново правят изложба в Palazzo Pietromarchi , Маршано, Умбрия, 2014.

Сега, докато пиша този текст и сглобявам един особен урок по история на съвременното изкуство, получавам съобщение от Алберт: виж справка в интернет - Palazzo Pietromarchi е благородническа резиденция, построена през XIV век от семейството на графовете Булгарели. Булгарели! Странно, но почти не съм учудена на тази новопоявила се връзка. Наслагва се идеално върху удивителната история за срещата ми в Париж с картините на Хаджиганев, и за която вече съм разказвала****.

Дали е само фонетика или има друга история името на фамилията, в чийто дворец, седем века по-късно, излага един роден в България художник от Нормандия? Или роденият на границата на Иран и Ирак персийски разказвач, който не е загубил през годините на Съпротивата нежността и любовта си към хората*****? Или американката, открила себе си в Италия? И двамата французи, в чието творчество, по различен начин, наследството е придобито, а индивидуалността им съхранена? Не знам, но това не пречи на фактите.

Днес, показвайки тези 5-ма художници, намирам повод и смисъл да Ви разкажа и това: При реплика от публиката по време на първата изложба на Алберт в България през 2022, по-късно той ми каза: „Тогава се сетих за един текст от Роже Бисиер / Roger Bissiere/, един голям френски художник, незаслужено забравен от съвременната критика, публикуван в Les Lettres Françaises (от 5 септември 1963) в знак на почит към починалия току-що Жорж Брак. Бисиер пише: „Всъщност по същество той беше художник на френската традиция, какъвто се надявам да бъда и аз. Той продължи подновявайки тази непрекъсната верига, която върви от Средновековието до Сезан и Реноар през Коро. Във всичко, което е създал, винаги има тази строгост, това чувство за мярка и баланс, тази трезвост, която намираме само между Атлантика и Рейн, и която остава нашето най-ценно наследство.“

И накрая- попитаха ме: няма ли достатъчно български художници, които да показвам в галерията?

Има! Напротив! Има истински, живи титани, значими. Богатство не само за нашата си земя. Има творци, които приемам като подарък от съдбата, че съм техен съвременник, че мога да общувам с тях, и знам, че оставят дълбока следа в изкуството. Има силно младо поколение художници, които носят толкова надежда! Но аз съм убедена, че смяната на гледната точка е обогатяваща за всички нас- зрители, художници, галеристи. Всеки щедро получава и се зарежда от тази обмяна на културни, емоционални, човешки стойности.

Благодаря на Алберт Хаджиганев за идеята и подкрепата в реализирането на тази изложба! Благодаря на Луси, Жан-Даниел, Рамзи и Филип и вярвам, че дълго ще мислят за България с радост и топло чувство! За мен, няколкото месеца работа над „Приятели - от Нормандия до Париж през Умбрия“ в посока София, беше истинско удоволствие и дълбоко удовлетворение. Резултатът е налице. Заповядайте!

*Кристин Фове-Мисиа/ Christine Fauvet - Mycia / «Le Figaro» - текст във „Фигаро“по повод изложбата на четиримата в Фериер-сюр-Рил, 2011

**** Преди много години, в първото ми ранно утро в Париж, имах две неочаквани срещи. Бродейки по улиците на Маре, погледът ми отдалече улови витрината на една, още затворена галерия. Стоях отпред. Спираха и други минувачи и това ме изпълваше с превъзходство- бяха изложени серия от графики на Захари Каменов. Възхищавах му се от години, но още не познавах лично. После продължих покрай Реката и през Пон дез Ар влязох в 6-ти район по улица "Сена". Галериите вече бяха отворили; влизах, гледах ... Но в една останах дълго. По стените ѝ имаше картини, които ме вълнуваха. Исках да ги притежавам. Исках да ги показвам в собствената си галерия. Изобщо не поглеждах към табелките за да чета имена и заглавия; нито едно от желанията ми не беше реалистично. Просто се наслаждавах. По някое време се доближи галеристът и ме заговори. С особена гордост ми разказваше за художника на картините, пред които стояхме. Някъде в разказа му дочух думата българин. Как e разбрал от къде идвам!? В следващия момент обаче видях табелката: Алберт Хаджиганев. Очевидно българин, но никога не бях чувала това име... Със Захари се запознах още същата година. Правих много негови изложби, той ме научи на много неща и разбрах, че за свободния дух географията е важна, но не е определяща. Трябваше обаче да минат много години, за да се срещнем с Хаджиганев. Той също ми направи подарък, който сега споделям с Вас – изпълни желанията ми от улица "Сена" и сега мога, за първи път в България, да Ви покажа неговото изкуство. Април, 2020 / Вихра Пешева