Преди малко повече от година Мария Райчева направи изложбата си „Цветовете на Куба“.

Още тогава тази изложба беше определена от публиката, критиката и артистичните среди като много силна и  завладяваща. Изложбата като че ли освободи една нова енергия и различен художествен похват в творчеството на Мария. Първите платна в по-рисунъчна техника с не много наслояване на бои, толкова характерно за работата й в последните 6-7 години, бяха показани именно в тази изложба. Изложбата беше последвана от брилянтен цикъл хавански пейзажи именно в тази техника. И не само; тази изложба породи и настоящата- „Лицата на Хавана“.

Тази изложба на Мария Райчева за първи път е изцяло със сюжетни,портретни и фигурални композиции.

Образите са в тяхната естествена среда- улица, тротоар, пристанище, порутени балкони, прохладно патио, пренаселена с хора и аромати кооперация... Многолик и различен живот... В лицата на хората се четат съдбите им, усеща се силата на характерите им.

Позволявам си отново да публикувам текста на Мария Райчева, писан след пътуването й до Куба в края на 2015. Той завладява и дава ключове към живописта й:

За мен Куба беше мечта, която отглеждах повече от 15 години и едва сега се осмелих да осъществя.

Пътуването до там бе като пътуване в миналото -  нещо познато, отпреди 30 и повече години, вече преживяно, носталгично завръщане в детството от времето на социализма. Сякаш нищо изненадващо като първо впечатление - усещане за безвремие, познато спокойствие, улици почти без трафик, умилителни лади и москвичи; небързащи за никъде хора, деца, играещи с камъчета или поокъсани кукли; оскъден брой магазини с полупразни рафтове; необичайно чисто и някак странна липса на пластмаса и найлонови торбички.

Отвъд това Куба се откри  пред мен като истинско пиршество за очите и слуха, едно безкрайно  интересно и вдъхновяващо място. Куба, това е Хавана със странно широките си булеварди с достолепно движещи се по тях стари американски автомобили и съветски камиони; Куба е градчето Тринидад с изумителните цветове на сградите си, Куба е провинцията с малки крайпътни селца и придвижващи се с велосипеди или двуколки хора, децата в ученически униформи и пионерски връзки,  хората, чакащи на стоп  покрай почти пустите пътища. Плажовете на Карибско море и Варадеро с изумрудено-тюркоазените нюанси на водата и екзотиката на палмите, полюшвани от нестихващия вятър…

Карибски соц, това ми хрумна, виждайки паркирана под палма светлосиня лада във Варадеро.

Куба.

Споменът за нея остава като образ и музика.

Музиката, която е навсякъде. По улиците, на всеки ъгъл и площадче цели банди или някой самотен музикант изпълняват песните на Буена Виста и Бени Море; музика звучи от сумрачните входове и етажите в страничните улички на Стара Хавана, от лъскавите ресторанти и по площадите до късна нощ. Увличаща, дълбока и многопластова, едновременно и тъжна, и разпалваща жаждата за живот.

Цветовете – ето това за мен бе най-запомнящото се и впечатляващо нещо в Куба! Колорит, форсиран допълнително от жаркото тропическо слънце  или заплашителните буреносни облаци; разноцветните дрехи на кубинците; боядисаните с изумително въображение  в розово, светлосиньо, тревнозелено и цикламено ретро автомобили,  фасадите на сградите с развятото разноцветно пране по балконите … Тук окото рядко може да види черно и бяло.

Тази изложба е резултат от часове обикаляне из улиците и площадите на Стара Хавана, из изискания й квартал Ведадо и цветното градче Тринидад. Километри, изминавани пеш, за да не пропусна някоя  интересна сграда или да се върна на едни и същи места, само за да ги видя в друга светлина, в друга част на деня. На всяка крачка виждах картини. Лабиринт от тесни улици с отдавна загубила блясъка си колониална архитектура; живописни, олющени фасади с причудливи детайли и орнаменти, очукани балкони с приседнали хора; открехнати врати,  

разкриващи гол и мизерен интериор, прозорци с елегантни решетки на приземните етажи; деца, играещи на земята; продавачи на пържени свински уши или разноцветни напитки в стъклени шишета, шумни и колоритни кубинци; импровизирани пазари-сергии с полуизгнили плодове и накацано от мухи прясно месо...

А крайбрежният булевард Малекон в Хавана? Една изложба може да се посвети само на него! С разбиващите се в кея океански вълни, обливащи рибари и минувачи, с обвитите във влажно сфумато сгради в далечината; с колоритните фасади, обрулени и ерозирали от  нестихващия солен вятър, полуизтърбушени и със зеещи като очи дупки по тях, с живописни тераси и капаци вместо стъкла за прозорци…Спирах и снимах отново и отново една и съща сграда, дебнейки да мине поредният автомобил в бонбонен цвят или някоя кубинка с горда осанка.

Толкова силно бе изострено възприятието ми, така жадно поглъщах с поглед всичко, което се изпречваше пред очите ми, не можех да се наситя на това, което ми предлагаше Куба. Пиршество на сетивата в постоянна творческа възбуда. В главата ми непрекъснато се въртеше една фраза от роман на Ивлин Уо – „…давех се в мед, останал без жило…“.

                                                                    ***

Месец-два по-късно, в мразовитото ателие и снежните преспи навън, докато се хвърлях върху платно след платно, в един момент осъзнах, че искам да извадя картина от почти всеки кадър. А те бяха няколкостотин.

Първоначалната ми идея беше в изложбата да покажа всичко от Куба -  живописната архитектура на Хавана и градовете Тринидад, Санкти Спириту и Сиенфуегос, природната красота на долината Винялес и провинцията, величието на океана и Карибско море и, разбира се, цял калейдоскоп от портрети на темпераментните и колоритни кубинци. Толкова причудливи образи, персонажи и ситуации от ежедневието на хората е запечатал моят фотоапарат, толкова портрети чакат своя ред да бъдат нарисувани.  В процеса на работа осъзнах, че няма да мога да обхвана всичко. Защото ми се искаше, подхващайки една сюжетна линия, за себе си да я разработя и изчерпя колкото може повече. Затова оставям отворена за мен темата Куба, за да довърша започнатия своеобразен  картинен пътепис.

                                                                      ***

Всяка изложба досега съм подготвяла с желание и творческа отдаденост. Но тази – мога да кажа с ръка на сърцето, ме увлече както никоя досега. Изпитвах огромно удоволствие, докато рисувах. Бях искрена пред себе си като творец и всичко, което  е върху платната, излезе от душата и сърцето ми; правех го както емоциите ми заповядваха. Надявам се такова усещане да остане и у зрителя. Иска ми се тази изложба да носи  удоволствие и да бъде наслада за окото.

Да бъде моят разказ в картини за Куба.

                                                                                    Мария Райчева, 8 март 2016 г.