В летния следобед на миналата година изкачвам стълбите към ателието на Ивайло Мирчев.

Има нещо особено, изпълващо ме с респект, когато прекрачвам  прага на  ателие. Чувствам,  че навлизам в незащитено пространство на нечия душа, че нещо значимо ще прелети, ще бъде споделено и то трябва да бъде доловено, да бъде съхранено. А когато си с професия галерист – споделено, когато му дойде времето.

Гледам последните платна на художника. Действат магнетично с шеметния си колорит, със светлината- слънчева или лунна, която се процежда между бързо движещите се облаци.  Ураганният  вятър превива клоните на кипарисите, светлината се променя  с всяка секунда; четката  като че ли се е движила със същата скорост върху платното и само финалните удари на шпаклата виртуозно спират времето и правят устойчив света.

Отпивам хладното розе на този аристократ с леви убеждения и разглеждам последния му каталог.  Попадам  на индустриални пейзажи и интериори от Кремиковци. Картините са  правени преди повече от 30 години, но за мен са непознати. Знам, че са излагани преди време в галерия „Владимир Димитров – Майстора“ , Кюстендил.  Моля Ивайло да видя оригиналите.   Рисувани  са там, на място, почти монохромни. Всички са в темперна техника върху хартия, като в някои от тях  е втривана кремиковската пепел. Пепел от бълващите (тогава) и несъществуващи (сега) доменни пещи на Кремиковци!

Тези картини не са като нищо, което съм виждала за Кремиковци в годините от моето детство.

Не са като нищо, което видях и по-късно.

Не са като нищо, с което олицетворявах(ме), въплъщавах(ме), символизирах(ме) Кремиковци.

Те са като репортаж от пъкъла. В тях са нагнетени обречеността, разрухата, безмислието на изтичащото време. Минало. Настояще. Бъдеще.

В ателието е  тихо. Тръгвам си. Имах среща с нещо значимо и трябва да го споделя. 

За да се помни!

                                                                                                                                     Вихра Пешева

 

 „...тези, първите (картини) бяха много диви, липсваше колорит, аз рисувах с много ограничена гама, по-скоро в черното и бялото. Условно казано, естествено имаше цвят, но цветът някак си беше вторична величина. Повече ме интересуваше формата и въздействието на експресията. Експресия и бунт срещу  системата, макар че никога не съм бил дисидент. Бях дете на социализма и съм израснал, и дори продължавам да бъда с леви убеждения. Идеите ми са за справедливост и за друго устройство на света. Бунтът ми тогава беше по-скоро заради ограниченията, но той беше онзи младежки бунт, който  всички, тогава трийсетинагодишни, споделяхме. Съпротивлявахме се срещу типигьозлъка, перфидния  деспотизъм и  невъзможността  да се изразяваш свободно. Нещата вече се бяха попроменили и въпреки всичко това не беше онази свобода, която си представях като социализъм с човешко лице.Рисувах мрачни подлези, индустриални интериори със запрашена атмосфера, нереална среда, в която човекът е потънал в прахоляк и мръсотия.”

                                                                        Из интервю на Ивайло Мирчев за www.въпреки.com

Цикълът „Кремиковци“ съдържа 25 произведения в  темпера, темпера и пепел върху хартия във формат 50/70 и още няколко индустриални кремиковски пейзажа с маслени бои на платно.

В настоящата изложба ще бъдат показани и две платна, собственост на Софийска градска галерия и на Градската галерия  в Силистра.