Живка МАРИНОВА

Б Р Я Г

ж и в о п и с

24 март- 9 април

ОТКРИВАНЕ: 24 март, четвъртък, 18.00-20.00

Бряг

Заливът, червената скала, порутените къщи.

И брегът, брегът …

И малкото блато.

Всичко е толкова просто и дори тривиално, но има нещо… Нещо особено пленително и грабващо в тази простота.

Едно място. Един сюжет.

Морето, къщите, брегът.

Пясък, вода, скала.

Отново!

Светлини и сенки.

И пак нов поглед. Някакво откритие. Минимална промяна в гледната точка, а всичко е различно. Цял нов свят. Нова емоция.

Стоя пред вас заедно с моите картини.

Моите чувства.

Без претенции.

Без високопарни намерения.

Само аз. И моите преживявания.

А! Мястото.

Мястото се нарича Болата. Залив край гр. Каварна.

За първи път бях там още през студентските си години, мисля. С приятелката ми Мария Райчева бяхме на пленер. Тогава Ванко Урумов се беше заел със задачата да ни покаже най-красивите и вдъхновяващи места в околността. И всеки ден ние с Мария, като едни послушни, заредени с творчески ентусиазъм, смея да кажа, деца, въоръжени с платна, бои и… сандвич, тръгвахме за поредния щурм на натурата…

От онова време, преди повече от десет години, датират първите ми опити да нарисувам Болата. Помня ги добре. Не бяха особено успешни.

По-късно имах щастието още доста пъти да посетя същото място. Разбира се, в годините то се попромени, комерсиализира се. Появиха се типичните чадъри и шезлонги, мирис на кебапчета… Само че… още го има… Въздействието. Обаянието.

През лятото на изтеклата година отново бях там на пленер.

С професор Десислава Минчева, Долорес Дилова и Киро Матеев наблюдавахме брега често. Сутрин, следобед, привечер. В мрачен ден с бурно море. В слънчев ден, пълен с плажуващи туристи и разноцветни автомобили, невписващи се в пейзажа.

Покатерена върху скалата… после върху отсрещния хълм… От импровизирания мини-кей с лодките… От пътя до малкото езерце… И всяка гледна точка, всяка измината крачка откриваше нова картина пред очите ми. Готова картина! И този път реших, че, може би, е дошъл моментът. Почувствах се готова да нарисувам видяното.

Спомням си разочарованието от неуспешните си първи опити. Казвах си: много интересна скала, но композиционно не стои добре. Не стои добре! Нещо като „Гроздето е кисело“.

Години по-късно не веднъж разпознавах същия сюжет в работите на не един български автор. Автори, които много ценя и уважавам, чиито творби безумно харесвам и , които с цялата сериозност, гордост и почит, на които съм способна, мога да нарека свои учители. Техните композиционни и цветови решения ме изненадваха и впечатляваха, и, разбира се, вдъхновяваха. Истински вярвам, че ще ми простят за дързостта да посегна към същия сюжет, към същото вълшебно късче натура.

И това е.

Бряг.

Във всички възможни смисли на думата.

Пристан.

Там, където след дългото полюшване сред необятната и несигурна водна стихия, намираш място, където да акостираш. Твърда земя, две схлупени къщурки и огромна червена скала. Достатъчно е. Понякога е нужно точно толкова малко, за да се почувстваш добре, да се почувстваш пълноценен, да се почувстваш у дома . Понякога нещо така дребно и незначително на пръв поглед, може да се окаже всичко, от което се нуждаеш, за да намериш себе си. И мястото си. И пътя си.

                                                                                              Живка Маринова

За изкуството на Живка Маринова

автор: Мариана Аврамова, изкуствовед

Живка Маринова e философ на интимното и мярата.  Нейната зряла живопис  в почти монохромна пастелна гама е дълбока, упойваща и благородна. Може натурата да е основа  за нея , но пред платното  тя се разделя с нея. Последователно и постепенно в тази  софистицирана живопис тя ни предлага пълна  цветова и композиционна перцепция.  Дълбока и много богата на сложни  нюанси и  наблюдателни  внушения  Живка  Маринова  винаги ме е учудвала със спокойствието и задълбочеността си. Картините й са привидно спокойни, но носят мощния усет за вътрешно духовно  движение. Съзерцателна и жива тя е своеобразен  откривател.  Буквално от всяка ситуация и място може да извади мотив.  Колкото и незначителен да е той,  тя прави от него картина.  Ж. Маринова постига това с пластична зрялост и веща подготовка.

В сложния едноколоритен  вихър се вижда активната роля на цвета . В монохромната амалгама тя създава магия от сложни цветови съчетания, в които се спотайват,  крият  образи и внушения.  Живописта й не е „бедна”, а напротив  езикът и се характеризира със сложен тон и нюанси. Нейният пряк начин за влияние е градацията.  Получава се  опростен, но много говорещ  модел  в комбинация с обобщеност на формата.  Това  извайва образи  приглушени в мъгла и въпреки това ясни. Емоционално почувствани  дълбоки обобщения  и самотен цветен акцент и детайл.  Извежда нещата до фин бравурен завършек, който създава усещане за абсолютна вглъбеност, подчинена на наситеността светло – тъмно.  Цветна структура, която казва  много и  извежда естетиката като същност.  Нейната живопис винаги спазва „количествен контраст”.  Топлите цветове са с  по-малка площ от студените.   

Понякога използва големи цветни петна в движение, които набелязват обем .  Гамата създава мекота в  дълбокия,  неподвластен на резки промени  мотив.  Понякога той е избелен от дългото експониране на слънце.  Тази изпепеленост и светлинен  контраст  създават потайно и поетично звучене.  В богато нюансираните пространства светлите тонове олекват, а  тъмните натежават.  В задния план по убежната  линия  гамата играе роля  на композиционен фактор.  Прибавя илюзия за дълбочина и пространство, в което зрителят постепенно прониква, преминава плавно от  един план  в друг. Несъзнателно продължава по нишката предложена му  от автора в многобройни дълбочини и асоциативни варианти, в които попада, въобразява си ги, чувства ги.

Естествено той е поставен  пред парадоксите на цветното виждане.  Ефектът  от редуването на  светлина - сянка, светло - тъмно, топло - студено е баланс на противоположностите на микро ниво в едно прецизирано съдържание.  Авторът не  обяснява напълно, придава загадъчност и тайнственост с обобщените форми.  Но винаги има конкретност на обекта, винаги можем да кажем кой и какъв е той както и трайно присъстват  перспективни съкращения и въздушна перспектива, които изграждат дълбочина и илюзорност.  Това е едно видение за проникването в дълбочина, претворено в един разказ за духовните глъбини.