Произведенията, включени в настоящата изложба са работени 2011- 2012 и  са разделени в два цикъла- актова живопис и пейзажи.

Погледа веднага е привлечен от поредицата женски образи.

Привлича не толкова голотата, колкото характера, изразен чрез нея- на модела и на художника.

Всяко платно е много лично; като че ли художника е синтезирал чисто творческите си търсения с тези на личността си. На моменти плътта е изграждана съвсем леко, с тънки слоеве силно разредени бои; изглежда съвсем като акварел. В следващите боите се сгъстяват, като изстъргани от палитрата са и хвърлени върху платното. Някъде боите се стичат, на друго място детайла е съвършен.

Топлината на телата е почти осезаема. Ръката, която придържа тежката коса всеки момент ще се разтвори  и косите ще се разпилеят по гърба; устните ще изпуснат цигарения дим; обърнатият гръб ще се извърне и разговора ще продължи…

Предизвикателни в младостта си, артистични, интелектуални или  умиротворени на прага на зрелостта, образите са живи и смислени.

Забележителното е, че подхода към градските пейзажи е аналогичен; усещането е, че наблюдаваме „портрета” на отделна сграда или улица. Къщите са изпълнени с обитатели, в задните дворове между кооперациите се чуват звуците на ежедневието, трамваите подрънкват по булеварда и неволно се усеща атмосферата на града от 60-те години.

Приятели и колеги на Милчо,

не знам доколко има смисъл подобни изложби да се откриват!? Думите по начало са противопоказни на съзерцанието и тишината, които изпълват пространството и всяка словесна намеса малко или много може да подплаши птичето кацнало върху деликатната чувствителност на автора. Има неща, които са очевидни при Милчо и като художествено възпитание и като стилистика, и като принадлежност към една пластическа култура, която е доста дефицитна в родното артистично пространство. Голи тела, като че ли погалени от светлината, дематериализирани като определена реалност, всъщност докоснати от чувствителността на автора, формират нова реалност, в която пластическата материя има свой пространствен живот, изпълнена с нега, сласт и една пречистена еротика, която извисява сюжета до поетика на светлината.

Пейзажите на Милчо привидно са подчинени на същите принципи на изграждане, но всъщност са родени от друга естетика, в която конкретната архитектурна структура, патината на времето и човешкото присъствие са превърнали къщите, улицата, покривите на стария град в картина със своя биография, памет и живот.

Но да не се увличаме в думите, картините ще ви разкрият много по-дълбоко своите истини.

На Милчо пожелавам да слуша и следва собствената си чувствителност, да разговаря с тишината и може да бъде сигурен, че времето и почитателите му ще го чуят много повече от онези, които бият тъпаните и надуват свирките.

На добър час, Милчо!

 Светлин Русев                                  6 февруари 2013