И една лична история, ако позволите:

Преди много години, в първото ми ранно утро в Париж, имах две неочаквани срещи, които ме накараха до почувствам този енигматичен град завинаги като свой.

Бродейки по улиците на Маре, погледът ми от далече се залепи за витрината на една, още затворена галерия. Гледах изумена и някак чуждият град за миг стана близък  и гостоприемен. Освен мен и други подранили минувачи се спираха пред картините на Захари Каменов  и това ме изпълваше с особена гордост.

После продължих покрай Реката и през Пон дез Ар влязох в 6-ти район по улица Сена. Галериите вече бяха отворени и нямах търпение да вляза във всяка, да усетя аромата им. Но в една останах дълго. По стените бяха картини, които преобръщаха душата ми. Изобщо не поглеждах към табелките за да чета името на художника и заглавията. Просто се наслаждавах. По някое време към мен се доближи галеристът и ме попита дали ми харесват картините?  Заговорихме се... Той с особена гордост и достойнство ми разказваше за художника. Някъде в разказа дочух думата българин, но реших, че от смущение греша. Леко се доближих до една от картините и прочетох- да, художникът беше българин...

Със Захари се запознах още същата година; показах много негови изложби, той ме научи на много неща и разбрах, че географията не е определяща за истинските стойности. Но трябваше да минат много години, за да се срещнем и с другия художник. И той ми направи втори подарък, който сега споделям с Вас – възможността да покажа неговото изкуство.

Април, 2020                                                        Вихра Пешева