След известно време мълчание вие направихте две изложби.
Имах една умора, но творческият апетит е по-силен. Това е животът на художника – да прави изложби. И след период на криза, на съмнения направих две: през лятото във Варна, а през есента в Бургас. Смея да кажа, че бяха успешни. Приеха се добре от обществеността, особено изложбата в Бургас, а имаха и финансов успех. Но това не отрича моите съмнения, моята болка от смисъла на правенето. Художествената конюнктура е много сложна, пазарът – също. А и служебните ангажименти крадат от енергията ми.

И обществото ни е объркано...
Всички виждаме колко крехко е то, колко е нестабилно. Така е и в световен план. Страхотна бъркотия. Такъв снобизъм, такъв хаос на идеи, такава криза на ценности. Не знам дали въобще се цени вече умението да изобразяваш.

Но рано или късно хората се връщат към истинското...
Не може да се отрече всичко, което се прави в момента. Трябва да си или луд, или много глупав, за да тръгнеш срещу художествения процес, който така или иначе върви. Живеем в модерни времена и навлизането на нови технологии, на интернет се отразява в изкуството. Но се допускат огромни спекулации. Много хора без възможности – наистина без възможности, успяват благодарение на това, че са компилативни, изобретателни, с добър търговски нюх и бизнес умения. И успяват да правят продукт, който няма никаква художествена стойност, но конюнктурата е толкова объркана, критериите са толкова обезценени, че буквално всеки успява да вдигне такъв шум, че се обезсмисля трудът на онзи, който заслужава. А художниците, които продължават да се трепят на традиционната нива и не са скъсали с онзи вид професионализъм, свързан с традиционните ценности, при който всичко им минава през ръцете, не успяват.

И баща ви е бил художник. Покрай него ли почнахте да рисувате?
Не помня откога рисувам. То си е зараза. Много обичах да наблюдавам своя баща. Той беше сръчен рисувач. Правеше много хубави илюстрации за детски  книжки. Занимаваше се основно с живопис. Но по-интересното от творчеството му бе в периодичния печат. Рисуваше карикатури, там беше много силен. Работеше и в областта на приложната графика – плакати, пощенски марки.

Разбира се, той живя в друго време, беше политически ангажиран човек, последователен, вярваше в идеите си. Не мога да го съдя за това, беше много честен и почтен човек. Голяма част от произведенията му бяха образци от така наречения социалистически реализъм. Времето ги отрече, но от професионална гледна точка те са сериозни произведения. Никой не може да оспори неговия професионализъм и възможности.

Ваш преподавател в академията е бил проф. Светлин Русев.
Той е изключителен учител. Даде ми основите и на занаята, и на човешко поведение, и на гражданска позиция. Беше голямата школа за мен. Нас, студентите на Светлин, ни наричаха „светлинчетата“ – и не без основание. Той е много силен характер и малко или много ни влияеше. И като теми, и като сюжети, и като колорит и пластичен строй, и като организация на картинното пространство.

Младият човек се влияе много. Художникът се учи от художници. Това е съвсем нормален процес. Но идва един момент, в който, ако човек е талантлив, се отърсва и намира собствена пътека. И аз се надявам, че я намерих, поне така мисля.

Кога и как стана това?
Към средата на 80-те години намерих мой път, мои теми. Тогава се чувствах бунтар, протестирах посвоему срещу системата, но не защото исках да я сменям, а защото нямах онази свобода, която си представях. Нямаше свобода на словото, все пак човек не можеше да се изразява абсолютно свободно, трябваше да се съобразява. При мен протестът се изрази в тема, която сам си открих – софийските подлези. Те тогава се строяха и бяха обиколени с едни накъдрени ламарини, боядисани в червено и жълто. Тръгнах да рисувам тези мрачни пространства, неосветени, замърсени, с тревогата вътре, която се опитах да осмисля. Направих серия от картини. И се оказа, че тя си е нещо много мое, много лично. Дотогава никой не го беше правил. И изведнъж повярвах в себе си. Сега повечето от тези картини са по галериите – в СГХГ, НХГ и др.

А кога се появиха известните ви индустриални интериори?
Ако трябва да бъда честен, те бяха преди подлезите. Социалистическите заводи ме впечатляваха силно. Те бяха като преизподня. Особено някои производства като агломерацията и доменните пещи в Кремиковци. Това са изключително замърсени производства. В агломерацията например е като в мъгла – там се вижда на 5–6 м, след това става стена от прахоляк. И тия огромни халета, тия човеци, които са като роби... ами като Сталкер, атмосферата на Междузвездни войни. Струваше ми се странна, космическа и исках да я нарисувам. За да ходя в Кремиковци, дори си извадих специално разрешение. Беше 1983–1984 г. Направих огромна серия картини. В тях нямаше никаква надежда. Умишлено исках да не е красиво, дори текстурата беше груба. Нямаше цветни съотношения. Ако ги бях направил по-рано, през 60-те години, сигурно щях да бъда дамгосан. Но времената вече се бяха променили.

Е, сполетя ни и така наречената демокрация…
И моят протест леко се обезсмисли. Нямаше вече срещу какво да протестирам. Можехме да се изразяваме свободно, да крещим, да викаме. Не съм бил дисидент, не съм бил страдалец. Дори мога да кажа, че през 1985–1986 г. получих единствените си награди. И то, общо взето, за тези произведения.

Смених диаметрално търсенията си. Исках да работя с повече цвят. Започнах със свободна и колористична абстрактна серия, но без да късам докрай с натурата. Вътре можеше да се четат образи. През 1994 г. направих голяма изложба в галерия „Райко Алексиев“ – може би най-значителното нещо, което съм правил. Нарекох я „Опити“, „откраднах“ заглавието от Монтен. Абстрактните картини наистина бяха опити. Моите опити. Първо в търсенето на собствен език, после в търсенето на пластична система, което за мен беше много интересно. Бяха много хубави времена. Аз търсех, бях екзалтиран. И в това търсене се получиха някои интересни неща. По-късно тази изложба, допълнена, разбира се, направих и в Германия – в Ботроп. Там пък получих най-големия си финансов успех – продадох много от работите. Това ми даде сериозна материална независимост и почувствах, че мога да си позволя наистина да правя каквото искам. Даде ми свободата да не се притеснявам.

Затова ли пробвахте и акварела?
Допреди десетина години не бях работил с акварел. Имах чувството дори, че не познавам тази техника. Но като почнах, усетих, че тя е изключително приятна и... Апетитът идва с яденето – почна да ми се услажда. Напоследък ми се работи дори повече с водни боички. Разливаш боята, пускаш я да тече, правиш локвички по своеобразен начин, мъчиш се да ги овладееш, те понякога ти бягат, много е интересно. Обикновен молив, обикновени водни боички, с които и децата работят, най-обикновена амбалажна хартия. И разбира се, моята поетика. Дори в момента подготвям един проект изцяло върху хартия. Ще бъде реализиран в Германия, в Музея на графиката „Шрайнер“ в Бад Щебен. С Олимпия Николова също приготвям едни неща върху хартия. Не знам какво ще излезе, но ще бъде върху огромни листове, а акварел върху такива – това е много трудно нещо. Дано да успея до лятото.