начало
за нас
програма
автор на месеца
автори на галерията
регистрация за новини
продажбa
контакти
услуги


 
15.11.2016 вторник - Юлия СТАНКОВА - " АКВАРЕЛНА БИБЛИЯ" - живопис - до 25 ноември 2016
Търсене

 

Изложбата е с оригинални акварели и текстове от

АКВАРЕЛНА  БИБЛИЯ

на

Юлия СТАНКОВА

15 - 25 ноември 2016




Тази книга не е религиозна.

Тя по-скоро е израз на едно търсачество,

на едно лично усилие за изграждане на светоглед”

 

С други думи, тази малка книжка е моето откровение за това как търся в себе си нетленното, за да мога чрез него да проумея тленното.

 

Библейският разказ за Сътворението ме привлече някога с пределната си простота.

С течение на времето открих, че тя се дължи на липсата на каквато и да било индивидуална, авторска следа в езика.

Бих го сравнила с пчелна пита, чиито килийки (сякаш нарочно) са оставени празни, за да се даде възможност на Четящия човек да ги напълни с меда на своите лични чувства и идеи.

Тогава проумях, че това “медоносене” е същината на всяко творчество.

 

Колкото повече препрочитах историята за Сътворението, толкова повече пластове смисъл разкривах в нея и всяка загребана шепа от това съкровище превръщах в образ.

Така и аз неусетно се присъединих към многобройните пчелици, наливащи меда на своя (пре)разказ в езиковите килийки на библейското Начало.

 

Образите се появяваха ту неочаквано, ту след дълго търсене. Всеки от тях беше отделна, завършена картина, но също и парченце от нещо по-голямо, чиято цялост все още ми убягваше.

 

Напоследък забелязах, че белите полета неусетно са се запълнили във времето и е назрял моментът да ги подредя в една история...по-точно две, доколкото разглеждам две различни по естеството си причини за Сътворението.

Накрая се появи и текстът, чиято скромна роля е да бъде спойката за образите.

 

Направих акварелни версии на собствените си картини като запазих композициите, тъй като в моя случай композицията, като носител на идеята, е най-същественият компонент на изображението.

 

Текста написах собственоръчно с водни бои, следвайки отдалеееече примера на Уилям Блейк.

 

Избрах тази техника не само защото акварелните рисунки стоят добре, отпечатани в книга, но главно защото водните бои (и китайските тушове) предразполагат ръката към нежната спонтанност, която оживотворява четката.

Надявам се да се почувства колко ми е било приятно, след много години прекъсване, да се завърна при хартията.

 

Юлия Станкова



Акварелна Библия

Харесвам тези акварели, тяхната, както самата Юлия Станкова се изразява, „нежна спонтанност”.

Радостното връщане на художника към тази техника, така зависима от мигновеното не-овладяване на веществото, така  уязвима за съдействието на материята и същевременно така придаваща на същата тази материя прозирност и почти безплътна лекота,  е плод  всъщност на дългогодишен процес.

Запознатите с  изпълнените в иконописна техника работи на Юлия Станкова са наясно, че те са вариации върху ограничен набор сюжети или митологеми, че се връщат пак и пак към фундаментални, символични състояния и жестове.

Не знам точно кога художничката е разбрала, че тези работи искат да се навържат в космологичен разказ, в една персонална история на съ-творението. Импулс  за това е дала срещата й с визионерските илюстрации на Уйлям Блейк към собствените му профетични книги, в които библейските истории захранват една лична и мистична митология.

В „Акварелна библия” Юлия Станкова тълкува Книга Битие, т.е. основополагащия за нашата култура разказ за сътворението. Според самата нея тази „Библия” не е религиозна книга. Вероятно е така. Тя обаче разгъва собствена космология и анторопология. И макар че според художничката текстът в тази книжка има само „скромна роля да бъде спойка за образите“, бих искала да ви преведа през него.

Бог  се разделя на две – пусто и пълно. От тях двете пустото е действената енергия и то продължава да създава опозиции, като в една първа стъпка разделя пълното на живо и неживо, а в една следваща стъпка от живото създава човека. В човека има плътност и празнота, които очевидно са не друго, а хипостази на пустотата и пълнотата, налични в началото у Бога. (Битие 1, 26: да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие)

Пустото е подтикнато към тази втора стъпка – а именно създаването на човека – по специфична причина: неживото се оказва хищно и е на път да погълне неживото. За да се справи с тази агресия пустото има нужда от помощник. Този помощник е човекът. От него се очаква помощ за това щото пълното и пустото да се преплетат в нова хармония и пак да станат едно. Иначе казано, Бог прави човека, за да възобнови собствената си цялост. Човекът обаче се оказва унесен в щастлив сън и пасивен. Естествено, бихме казали, нали е андрогин. (Битие 1, 27: и сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори).

За да подтикне човека към действие пустото отново преминава към разделение – отделя онази негова част, способна да желае: жената. Според Юлия това се има предвид с библейската история с реброто. (Битие 2.22:  И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена и я заведе при човека.) Така се справя тя с онази прословута некохерентност в библейския текст относно създаването на жената.  Едно схоластично тълкуване на това несъответствие гласи, че мъжът и жената са равни по душа (нали „мъж и жена ги сътвори“), но че жената е подчинена на мъжа по тяло (понеже е направена от реброто му). Уверявам ви, че това не се отнася по никакъв начин за Ева от „Акварелна библия“.

Така действено-желателната природа на човека започва да изпълнява предначертаната й роля, възпроизвеждайки на всяка стъпка, във всеки решаващ момент онази дихотомия на пусто и пълно, едно постоянно двоене, което – едва преодоляно – се явява под нова форма и на ново ниво като perpetuum mobile на процеса по обособяване на човека в света.

И тъй, едната причина на сътворението е разделението на две несъвместими съществуващи у Бога естества.  Втората предлагана ни перспектива към сътворението е тази на преизобилната любов. Бог, който „обича да обича”, е така преизпълнен с любов, че трябва да излезе отвъд своята автоеротичност. Той изтръгва от себе си хаоса и създава човека, с чиято помощ да го претвори.

Работата на човека – според тази персонална митология - е да следва перипетиите на отпадането и изкуплението към винаги отдръпващия се хоризонт на първичното единство, на божествената coincidentia oppositorum.

Има нещо дълбоко обезпокояващо в този разказ.

То не е двоичната природа на човека, която за нас, повече или по-малко свикнали– независимо дали я приемаме или не  - с идеята, че сме душа-и-тяло,  е донякъде привична.  Дълбокото безпокойство е свързано с изплъзващата се природа на божеството. Или, както се изразява Юлия Станкова, със „сянката” в самия Отец, „дремещото чудовище” на неговата „Непримиримост към стихиите, която е коренът на всяко разделение”.

Това безпокойство е всъщност много древен субстрат. Ако вярваме на Мирча Елиаде, съвпадението на противоположностите в дълбинната структура на божеството е един от най-архаичните начини за изразяване на парадоксалността на божието битие. Този аспект присъства у християнските мистици. Но и в различни аскетични практики, чиято цел е постигането на „недиференцирано състояние”, на трансцендиране на противоположностите.

Човекът на „Акварелната Библия” е място или граница, където противоположностите постоянно прехождат една в друга. Една пропусклива мембрана, необходимо условие за постоянна осмоза между духа и материята.

Така видяното човешко същество е структурен аналог на работата на художника, чийто образен език – по думите на Юлия Станкова - разкрива „пространство за един междинен свят, разположен на границата между смъртното и вечното, в който диалогът между тях е възможен”.

Юлия Станкова не приема съдбата на модерен художник, „затворник на своето време”. Тя настоява – пак и отново с тази книга и тази изложба – че художествената творба, преди всичко друго, трябва да е посредник между две личности. Не в обръщането към голямата група, а само в обръщането към уникалната личност е истинската стойност на изкуството. С това без съмнение Юлия Станкова придава на изкуството сакралност, доколкото го конструира като аналог на онова изправяне „лице в лице”.

В своята работа на художник Юлия Станкова е пределно откровена – и открита. Включително с лицето си, което – за мен няма съмнение в това – присъства в много от образите на нейните скитащи ангели. А те, според „Акварелната Библия” са „късчета от пустотата”, т.е. – ако следваме собствената митология на художничката  -  кванти от творящото естество на Бога. Така че „не гонете Ангелите“.

 

Боряна Кацарска

Думи при откриването на изложбата „Акварелна Библия“ в галерия „Астри“ на 15 ноември 2016 г.

 

август, 2016

 

 

автор
   
жанр
  
цена
   
 

 

 

 

© 2006 Галерия АСТРИ - Всички права запазени
powered by x-non